И това ще отмине!
Мюсюлмански дервиш пътувал през пустинята и стигнал оазис – селище, наречено Пясъчните хълмове. Като търсел място за почивка, бил насочен към дома на богатия Шахир, чиито богатства надхвърляли тези на съседа му Хадад. Като престоял няколко дни в дома му, сбогувайки се му казал: “Благодари на бога, че си толкова добре. Ама дервиш, не се подмамвай от очевидното. Защото то отминава”.
Пътувайки, дервишът мислел върху тази фраза. След 5 години се озовал на същото място, но домът и стопанството на Шахид били изчезнали. Местните хора казали на дервиша да отиде в дома на Хадат, комшията. – Какво се е случило, попитал дервишът Шахид, който бил в парцали. – Моят дом беше разрушен от буря, а този на Хадат пощаден. Той бе милостив, прибра ме, и сега съм слуга в дома му, но и това ще премине…
След много път и години, дервишът отново се върнал да потърси Шахид – открил го облечен в чудесни дрехи, застанал на прага на Хадад. – Преди няколко години Хадад умря и понеже нямаше наследници, остави всичко на мене. Но и това ще отмине…
Един ден дервишът разбрал, че Шахир е починал. Отишъл в Пясъчните хълмове, за да посети гроба му и намерил следния надпис на надгробния камък: “Това също ще отмине”.
След известно време дервишът спечелил състезание, обявено от самия крал. Кралят искал нещо, което да го прави тъжен, когато е много щастлив, и щастлив, когато е много тъжен. Дервишът подарил на краля пръстен, от вътрешната страна на който било написано: ”Това също ще отмине”.
…
Един арабски халиф се подготвял да замине на военен поход и извикал своя везир:
- Искам докато ме няма да заключиш жена ми в кулата – наредил той.
- Но тя Ви обича, Ваше Величество!
- И аз я обичам, но ние арабите имаме една стара поговорка, която казва: „Дръж кучето си гладно и то ще те следва. Охрани го и то ще те захапе.„
Халифът тръгнал на война и отсъствал шест месеца. Когато се завърнал, повикал везира си и поискал да види жена си.
- Тя Ви напусна – отвърнал везирът. – Ваше Величество цитира една чудесна поговорка преди да замине, но ние арабите имаме и една друга пословица, която Вие вероятно сте забравили: „Ако кучето ти е вързано на верига, ще последва всеки, който го отвърже.“
Питаш кой ден сме
Ние сме всичките дни
Мило момиче
Ние сме този живот
Моя обичана
Ние сме влюбени значи живеем
Ние живеем и значи сме влюбени
Какво е животът ние не знаем
Ние за дните направо нехаем
Какво е любов не знаем дори.
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: “Ела! Ела!”
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път…
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!
Час любов за теб, цял живот за друг, аз раздавах всичко, но до тук. Седем грешки с теб, осем грешки с друг да оставим грешната до тук.. За всеки бях добра и с всеки бях сама - забранявам си да е така.. Проиграх добрата си страна. Забранявам си да раздавам вече себе си! Забранявам си да повтарям грешки правeни! За един и за друг променяш се, на един и на друг раздаваш се.. напразно. Две лъжи от теб, три лъжи от друг аз прощавах всичко, но до тук. Лоша бях за мен и крадях от мен как раздадох, раздадох се съвсем..
– Unknown
- Ти обичаше ли я?
- Да..
- А защо не й го каза?
- Защото се страхувах..
- От какво?
… - От чувството.. За първи път се чувствах така..
- Опиши ми го..
- Сякаш ако тя изчезнеше от живота ми, вече нищо нямаше да има значение..
- А тогава защо я пусна?
- Тя искаше да си тръгне..
- Знаеш ли защо?
- Защото ми каза, че не я обичам.
… фактът, че развитието на
интелектуалните възможности на човека
многократно надмина развитието на чувствата му.
Човешкият мозък живее в двадесетия век.
Сърцето на повечето хора обаче се намира още в каменната ера…
Някога бях бяла и
красива…
някога бях влюбена,
щастлива…
някога бях нежна и
звънлива…
Сега съм тиха, малка, полужива.
От твоята
полу-любов,
полу-мечта
полу-тъга,
полу-ела.
Станах полу-жена!
Почти ме искаше,
почти ме любеше,
почти обичаше,
почти желаеше,
почти мечтаеше.
Получих нещо като обич,
нещо като блян,
нещо като сън,
неизживян.
Ей така,
някога,
с полу-почти,
ми даде нещо,
може би!
